Превод на моя разказ Family.
– Значи си дошла тук, за да размахаш новия си циркониев пръстен, преструвайки се, че сега си женена? – думите на Астрид бяха изсъскани през зъби. Хана си пое дълбоко въздух, преди да отговори.
– Мамо, ти носеше своята евтина, метална, венчална халка в продължение на двадесет години, и постоянно ми обясняваше, че това е символ на брака ти. И сега ще ми откажеш правото да нося моя пръстен като символ на моя брак?
Астрид знаеше истината за дъщеря си от много години, но все още се надяваше, че това е временно състояние.
– Моят брак беше истински!
– Какво го прави по-истински от моя?
– Е, – Астрид погледна триумфално, убедена, че аргументите й ще й донесат победата в спора с Хана. – Имам документи, които са доказателство, че е истински!
– Ти винаги си ме учила, че семейството ни е с хората, които обичаме. Обичам Анджела. Ние сме заедно вече десет години, имаме общ дом, може би някой ден ще отгледаме дете заедно. Ние сме семейство много от преди да разменим тези глупави пръстени! – Хана си бе обещала да бъде спокойна, но започваше да губи самообладание.
– Две жени не могат да бъдат семейство! Трябва да има мъж в семейството, мъжете са тези, които водят. Какво ще правят две жени без мъж? Ще се изгубят.
– Татко ту си тръгваше, ти се връщаше при теб, в продължение на двадесет години. Изнасяше се от вкъщи и заживяваше с други жени , връщаше се при теб, когато привършваха парите му, докато той най-накрая не намери по-заможна от теб жена и не те остави завинаги. Той беше мъжът, който те водеше! Не си ли изгубена сега?
Изведнъж на Хана й стана жал за майка й и тя съжали за думите си. Майка й бе живяла твърде нещастен живот, за да бъде в състояние да разбере щастие, различно от това, което бе научена, че трябва да има. Хана въздъхна. Трябваше да каже на Анджела, че Астрид отново няма да приеме поканата за коледната вечеря. Но тя знаеше, че Анджела ще разбере. Така, както семейството прави.
28.05.2013г.
гр. Сопот
автор: Събина Брайчева
превод: Събина Брайчева
photo: Saul Leiter, New York, 1950
