– Ваше височество, групата от вчера към шести казан или сте измислили нещо друго?
– Кларънс, достатъчно пъти казах да зарежеш тъпите обръщения и говоренето на Ви, не сме в Рая, не се престаравай!
– Но понеже сте принц…
Лу се погледна в огледалото и после хвърли поглед към Кларънс:
– Приличам ли ти на благородник, Кларънс, с всичките тези рога и копита? Това, че някой на земята е решил да ме нарича принц на мрака, за да ме накара да изглеждам по-привлекателен за градските легенди, които разказва, не ме прави нищо по-различно от това, което съм всъщност. Ако съм търсил титли и куртоазия, щях да си стоя горе, с останалите напудрени хвъркати.
– Винаи съм мислил, че крилата са напълно излишни, ако имаш силата да изпепелиш всичко…, Лу… – новоназначения асистент се опитваше да изглежда уверен, но треперещия му глас издаваше страхопочитание към съществото, за чиито ежедневни нужди се грижеше.
– Кларънс, ако не спреш да трепериш в мое присъствие, ще трябва да те върна там откъдето съм те взел.
– Аз…
Досега Луцифер стоеше седнал и въпреки рогата, копитата и червената кожа, поне ръста му изглеждаше като на нормален човек. Но в момента, който се изправи и надвеси над асистента, Кларънс си спомни, че той е почти три метра висок. Внушителната му фигура хвърли сянка върху момчето.
– Групата от вчера в казан шест, групата от днес затворете в пещерата и съблечете голи, от доста време не сме хранили драконите, но не искам да се давят с разни копчета, ципове и подобни. И напомни да се укрепи секцията със самоубийците, не желая някакви измислени чудовища от кошмарите им да излизат от зоната, и обикновените грешници да ги бъркат с мои подчинени. И, моля те, провери как е казан единадесет, гори ли добре, пазача на ниво ли, защото ако продължиш да ми трепериш, повярвай ми, няма да те търпя и ще те върна точно в казана, от който съм те взел.
– Да, Ваше… Лу! – момчето хукна към вратата по най-бързия начин. Трябваше да излезе преди Луцифер да забележи, че се напикава в панталоните.
На вратата с него се размина друг подчинен на Дявола, който пристъпваше много самоуверено, доволно и усмихнато:
– Ех, само ако можех да си спомня колко пъти съм ги чувал тези заплахи и аз…
– Ти беше не по-малко стреснат в началото, Пако. – Луцифер отново беше седнал на стола си, зад огромното си каменно бюро и заровил нос в някакви документи. Досиетата на пристигащите грешници. За всеки поотделно Луцифер решаваше дали да отреди различна съдба от вечното варене в горещия казан с катран.
– Бях, признавам! Но виж ме сега! – мъжът седна на бюрото и погледна надолу към разпилените листове. Луцифер отправи поглед нагоре, мъжът се сконфузи и набързо слезе обратно на пода.
– Аз идвам по работа също.
– Не, ти сериозно ли?! Нали вчера се занимавах с един?
– Ами да, ама днес е друг. Един от новите асистенти, Марио, май е аржентинец, сложил си го да следи нивото на плаващите пясъци.
– Разбира се! Лилит има някакъв идиотски афинитет към латиноамериканци.
– И аз съм колумбиец… – опита се да вметне Пако.
– Това трябва да ме кара съм по-благосклонен към него ли?
– Не, не, само споменах защото… – Пако усещаше, че се движи на ръба да ядоса господаря си и реши да млъкне, докато е време. – Довете аржентинеца!
Двама стражи, с крила, опашки и свински глави, хвърлиха аиситента на пода, в кабинета на Луцифер. Мъжа плачеше, не смееше да погледне нагоре, не ставаше от земята.
– Е, Марио, нещо да имаш да ми казваш? – Луцифер се изправи от стола и тръгна към легналия асистент.
– Аз… Тя каза, че може… Беше облечена с едни дрехи… Аз не съм от много време… – Марио все така лежеше на пода и не вдигаше глава.
– Тя може да каже и облече много неща, тя е Лилит и никой друг дух от тук пребиваващите няма права като нея. Но тя не те е накарала насила, просто ти не си устоял, нали така?
– Ами, да, но…
– Няма но! Единствения човек, чиито думи са важни тук, са моите! И ако тя има специално значение за мен, не можеш дори да мислиш за нея безнаказано.
– Да, господарю. – хлипаше асистента.
– Махни го от пясъците, сложи го за месец в някой от термитниците, после ще мисля какво да го правя. – обърна се Дявола към Пако.
– Но, господарю…
– На твое място бих си мълчал. – Пако побърза да прекъсне Марио. – Проумей, че това е проява на милосърдие.
Асистента успя да сдържи хлипанията си, Пако го вдигна и го поведе, а на излизане от кабинета се разминаха с красива жена, с бяла кожа и абаносова, къдрава коса, с черна рокля с дълбоко деколте и висока цепка на полата, която стигаше почти до кръстта й и разкриваше дължината на целия й крак. И Пако, и асистента сведоха глави, докато минаваха покрай нея. Луцифер въздъхна тежко, когато тя влезе в стаята.
– Лилит, какво правиш? Асистент? От най-новите? – обърна се Лу към жената.
– Ядосан ли си ми? – в гласа на жената ясно се усещаше надежда за утвърдителен отговор.
– Не. – съвсем спокойно отговори дявола. – Просто ми омръзна да се занимавам с тях. Поне разреди малко.
– Защо, нима има значение за теб?
– Никакво. Но не можем да ги оставим да си правят каквото си искат, трябва да се спазват правила.
– Но на мен ми е скучно понякога, понеже ти постоянно си зает и…
– Лилит, аз нямам уговорка с теб да ти бъда на разположение. Смятам, че статута, който съм ти дал, е предостатъчен. Ти си неприкосновена, можеш да направиш каквото пожелаеш, дори да пристъпиш някои от моите заповеди и пак ще останеш над всички на това място.
– Разбира се, напълно благодарна съм, дори не съм се надявала на това, когато дойдох. Просто преди… когато дойдох… аз и ти…
– Това беше преди хилядолетия, Лилит. И най-хубавото нещо омръзва след ежедневно повторение.
– Да направим нещо ново? – в гласа й отново се усещаше надежда.
Луцифер я погледна. В очите му Лилит не разчете нищо друго освен безразличието му, което не можеше да пребори от векове насам. Може би ако се беше влюбил в някоя друга грешница или демонка, тогава щеше да има срещу какво да се бори, но сега просто се учвстваше безсилна. Хилядите й опити да го накара да ревнува или да се ядоса, завършваха все безуспешно.
– Лилит, имаш цялата сила да се качваш на земята, да преобразуваш смъртното си тяло и да накараш, който и да било мъж, да те желае. Не те спирам, но спри да се занимаваш с асистенти и други мои подчинени. Досадно ми е да им мисля наказания, без наистина да ми пука дали ще страдат, понеже са били с теб.
Жената отвори уста да каже нещо, но Луцифер отново забочи глава в документите. Лилит остана да го гледа известно време.
– Има ли още нещо? – попита Дявола без да вдига глава към нея и без да я поглежда. Лилит знаеше, че е загубила и битката, и войната, нямаше смисъл да се опитва да върне вниманието му, поне не и днес.
– Не, няма.
– Тогава защо стоиш още тук?
– Аз… – Лилит вдигна глава в чудене какво да каже като оправдание и погледа й попадна на ангелските крила, които се бяха откъснали от гърба на Дявола, в момента, в който ангелското му тяло бе докоснало земята в това подземно място, върху което самия Луцифер по-късно бе изградил Ада, с всевъзможните му мъчения. Той държеше крилете в метална клетка, в един от ъглите на кабинета си.
– Мислих си просто колко глупав е Бог. – продължи да говори Лилит.
– Че Бог е глупав и аз, и ти нямаме съмнения, но какво имаш предвид?
– Мислих си за времето, когато беше Сатанаил. Как съвсем закономерно стоеше над всички ангели, а той не пожела да ти даде повече любов, отколкото на другите.
– Лилит, ти още тогава мразеше Бог и крилатия му антураж, едва ли ти е било особено мъчно за мен.
– Може да не ми е било мъчно, но добре виждах, че ти си най-прекрасното му създание. Можех да преценя, че е несправедливо.
– Най-прекрасното му създание… – повтори сякаш на себе си Луцифер.
– Но не е ли смешно, той е още по-глупав, че какво наказание е това? Ти си господар на мрака, на мъченията, ти можеш да накараш всеки да направи всичко, да отидеш навсякъде, да се преобразиш както пожелаеш, имаш невиждана сила и власт, всички тук треперят пред теб, та кой би избрал нещо друго, пред това наказание, превърнало се в дар?
Луцифер вдигна глава и я погледна:
– Този, който желае нещо друго по-силно, Лилит. А сега ме остави, защото имам работа.
Лилит побърза да излезе сконфузена от стаята. Дявола се огледа през прозореца на кабинета му. Знаеше, че всеки грешник тук му завижда и би искал да е на негово място. Знаеше, че не малко ангели, неполучили желаната любов от Бог, се замисляха дали също да не се опълчат, но се страхуваха, че при падението си, ще попаднат на негова територия и той ще ги зароби. Много хора, демони, ангели и какви ли не същества искаха живота му. Но не и той самия. Хиляди години се бе заблуждавал, че да имаш тази безмерна власт, може да замести да имаш това, което желаеш, но не беше така.
– Най-прекрасното му създание… – продължаваше да повтаря той сам на себе си. Пристъпи към клетката с крилата, само той имаше ключ от нея, който висеше на врата му. Всички мислеха, че е от носталгия по дните, когато е бил ангел. Той отключи бавно и изпод едното крило извади рус кичур коса. Доближи го до носа си, вдиша и затвори очи. Хилядолетия наред всички се заблуждаваха за причината Бог да изгони Сатанаил от покоите си, да му отнеме крилата и да го превърне в демон. Да, ангелът бе обичал някого повече от всички, но не себе си. Да, ангелът бе пожелал нечия любов само за себе си, но не тази на Бог. Никога нямаше да забрави първия път, когато видя Ева, до онова ябълково дърво, до малкия извор в Еден. Той беше ангел, Бог не можеше да му прости по-силната любов към едно единствено създание, Сатанаил трябваше да обича всички по равно. А след провала с Лилит, нямаше как да остави и Ева да се изплъзне от ръцете на Адам, и да тръгне подир някое друго същество. Ясно беше, че ако трябваше да избира между човекът, нескопосан и неумел егоист, и ангелът, изкусен и боготворящ я, Ева няма да има никакво колебание кой да избере. Трябваше да се оттърве от Сатанаил, докато е време.
Луцифер въздъхна отново и избърза сълзата, която безмълвно се стече по едната му буза. Той прибра кичура зад едно от крилата, заключи клетката, хвърли поглед през прозореца към казаните, седна зад бюрото и отново зарови глава в досиетата на грешниците.
А бе някога пратеник на Слънцето,
най-светлият сред светлите наричан,
на Зорницата аурата изпъстрил,
измежду обичаните най-обичан.
И беше първият, на Него най-подобният,
и като Него, без колебание и жал,
еднакво трябваше да обича човеците греховни,
еднакво да ги изпитва и да ги дарява.
И измежду крилете си еднополови,
под онзи ослепяващ ореол,
пулсът му един ден проговори,
Еден огъна се под ябълков ствол.
И някъде из Книгата на Еноха,
из изкривени и пренаписани слова,
пише как се събудил в Сатанаила мъжкият огън,
когато Ева край извора видял.
И забравил да я обича наравно с другите
и даже Зорницата искал да ù дари…
А нека пише по стари папируси, че била излъгана
и че в змийски одежди той я прелъстил.
И днес под земята, сред огън и сяра,
когато не помни какво е светлината
и сред изпарения отровни кожата му изгаря
и няма следи от на ангела красотата,
и рога и копита, вместо криле и ореоли,
проблясват в очите на нему подчинените,
той не беснее, че е от Рая изгонен,
а че не може да бъде със нея.
И нека го помнят като Рогатия,
на Исус изкусителя, на Змията бащата.
Той първи е гаснал от любов, по разпятия,
и усетил е сърцето изпод гърдите на жената.
И затуй ние, от реброто адамово,
често сме ви тъй необясними.
Нещо в нас помни, че сме ангелско желание
и в Сатана се превръща, който не може да ни има.
10.05.2015г.
гр. Сопот
автор: Събина Брайчева
picture by Hong Kuang
