Преди време, не много отдавна, в една фабрика, се появили две малки, дървени щипки – Щипко и Щипчица. Още от самия момент на тяхното сглобяване, двамата били неразделни и заедно се оказали в опаковка с още осем други дървени щипки, с които отпътували с камион към рафтовете в магазините. Всички в опаковката тръпнели в очакване да разберат какъв ще им бъде късмета. Дали щяла да ги избере някоя готвачка, която да простира изпрани престилки, накапани преди това с вкусна храна? А може би някой коминочистач ще пере манто, пропито със сажди? Или някой атлет ще суши трикото си след тренировка?
Безкрайна радост настъпила в малката опаковка с десет дървени щипки, когато се оказали в пазарската кошница на семейство с малко, сладко бебе. Семейството живеело на третия етаж, на една спретната кооперация. А малката Амелия била само на няколко месеца, но издавала, нежни гукащи звуци, от които всички предмети в стаята й се разтапяли от умиление. Щипко и Щипчица също гледали със възторг и се любували на малкото вързопче. Заедно с останалите си другари, те имали приятната задача да сушат на балкона всички пелени, завивки и дрешки на малката Амелия след пране. Щипко и Щипчица винаги стоели близо един до друг в коша за щипки, за да може майката на момиченцето да ги вземе едновременно, да ги закачи на една и съща дреха, и те да прекарват приятни часове на простора, говорейки за безброй неща – пюрето от пащърнак, с което малката намазала новия си лигавник, новата й музикална играчка, чиято весела мелодия огласяла целия апартамент, забавното тържество, което си организирали веднъж бебешките чорапки и щипките също били поканени. Но любимата тема за разговор на Шипчица била отсрещаната кооперация, към чиито прозорци се разкривала гледка от балкона на семейството на Амелия.
– Представяш ли си, Щипко, – често казвала Щипчица, – да се озовем в дома на бабата, чиято котка постоянно спи на терсата и клюкарства кой, кога и откъде е минал по улицата? Или пък да посетим онази балерина, чиито приказни, сценични костюми понякога се появяват на простора й? Или пък студента по ботаника, който има толкова много различни цветя, наредени по первазите на прозорците си?
Щипчица замечтано въздишала, а Щипко, който знаел, че това трудно би се случило, й казвал за успокоение:
– Би било чудесно, разбира се. Но и тук нищо не ни липсва, нали? Имаме много приятели, уютен дом и Амелия, която така лъчезарно се усмихва.
– Прав си. – съгласявала се Щипчица, но любопитството й все така не гаснело.
Не шещ ли, една вечер, докато Щипко и Щипчица крепели на простора любимото одеялцо на бебето, с розов надпис „Амелия“, се появил силен вятър. Духал той неудържимо, огъвал клоните на дърватата, бутал саксии по земята… Навън било страшно. По принцип майката на Амелия винаги прибирала прането в стаята в такова време, но внезапно бебето вдигнало температура, родителите му оставили къщната работа и тръгнали към близката поликлиника, за да търсят лекар.
– Няма страшно, Щипчице! – успокоявал Щипко своята приятелка. – След малко всичко ще утихне.
Но докато казал това, вятърът дръпнал с всички сили одеялцето от простора, а с него във въздуха се понесли и двете щипки. Всички плачели ужасени, вятърът ги вдигал нагоре, свалял ги надолу, докато най-накрая не ги изпуснал на един балкон в отсрещната сграда, сред други дрехи, които вече бил бутнал. Докато разберат къде се намират, се чуло отваряне на врата и нечий притеснен, женски глас възкликнал:
– Но какво става тук!?
След това всички дрехи били сграбчени от пода на балкона и внесени на сигурно място в стаята.
От умора Щипко и Щипчица заспали и се събудили чак на сутринта.
– Щипко, Щипко, виж! – извикала от удивление Щипчица. – Ние сме в стаята на балерината!
Двете щипки започнали с любопитство да разглеждат около себе си. Колко много незнайни платове, до каквито те никога досега не се били докосвали – тюл, балдахин, органза, сатен, коприна, атлаз, кадифе… Разбира се, те обичали мекотата на памучните дрешки на бебето, но какво изящество, какъв разкош обгръщали костюмите на балерината! Ами тоалетката й, с невиждани парфюми, кремове, лосиони… Какви благовонни миризми се носели от там! А грамофона! Ах, грамофона, от която излизали мелодии, много по-различни от тези на музикалната играчка на бебето…
Щипко също бил удивен от всички тези нови неща, но истински запленена от това била Щипчица. Тя обикаляла с нетърпение от лавица на лавица, от чекмедже на чекмедже и разпитвала с интерес обитателите на спалнята за всичко, което ги заобикаляло в този нов, вълшебен свят. Предметите на балерината били много възпитани и бързо приели Щипко, и Щипчица в своето общество, канели ги на своите следобедни, чаени партита и среднощни балове, дори разчистили ъгълче в една кутия за бижута, където двете щипки да си направят свой кът.
Щипчица била много щастлива в новия им, изискан дом, но Щипко често стоял умислен на прозорец и гледал към предишния им жилище.
– Еххх, какво ли прави сега Амелия? – въздишал той. – Дали е опитала някакво ново пюре, дали й е харесало? Дали бебешките бодита не са си спретнали пак игра на криеница някоя сутрин?
– Недей да униваш. – прегръщала го нежно Щипчица. – Знаеш, няма как да се върнем там. А и не си ли развълнуван, балерината ще участва в ново представление, цяла вечер ще разучава музиката от него и ние ще можем да слушаме!
На Щипко му липсвали кратките, звънки мелодии от играчките на бебето, но нямал избор и се примирявал с балетната музика.
Един ден, докато балерината сгъвала поредното пране, забелязала нещо странно в скрина си и извадила бебешкото одеялце с надпис „Амелия“. Огледала го учудено. Тя дори не била разбрала, в онзи бурна нощ, че заедно с нейните сатени и балдахини е прибрала и чужда завивка. Внезапно се сетила, че в остсрещаната кооперация е виждала да се простират бебешки дрешки. Показала се на терасата и за неин късмет точно навън се била показала и майката на Амелия. Балерината помахала и обяснила какво е намерила. Майката много се зарадвала:
– Ах, много Ви благодаря! Къде ли не търсихме одеялото, то е любимо на малката, трудно заспива без него. Дали е удобно да дойда да го взема?
Балерината, разбира се, се съгласила.
Щипко чул целия разговор и внезапна радост озарила сърцето му. Веднага потърсил приятелката си, която била заета с поредното матине, организирано от фибите на балерината.
– Щипчице, бързо! Най-накрая намерих начин да се примерем у дома! Майката на Амелия идва да вземе одеялцето. Ще скочим в някой от джобовете на жилетката й и докато се усетим, ще бъдем обратно, при Амелия!
– Да се върнем? При Амелия? – учудила се Щипчица. – Да, тя е много сладко бебе, наистина, но как бихме могли да оставим всичко тук? Благоуханията, музиката, гардероба на балерината… Как изобщо си помисли, че трябва да се връщаме?
– А как може да не искаш да се върнеш? – учудил се Щипко. – Там са всичките ни стари приятели, първият ни дом, толкова мили спомени имаме от това място…
Спорът между двамата се превърнал в кавга, която била чута от всички предмети в спалнята. Те вдигнали такава шумотевица, че накрая грамофонът, който бил най-старият и мъдър предмет там, не издържал и се намесил:
– Какви са тези ужасни крясъци, непоносими за финия ми слух!? Щипко, Щипчице, защо се карате?
– Щипчица не иска да се прибере с мен, в стария ни дом! – сопнал се Щипко.
– Щипко не иска да остане с мен, тук! – тропнала с крак Щипчица.
– Хм. – замислил се грамофонът – Според мен, решението на проблема е повече от ясно. Щипко, ти се върни в стария ви дом. Щипчице, ти остани тук.
– Но тогава няма да бъдем заедно! – възкликнали двамата едновременно.
– Понякога може много да обичаме някого, но да искаме и да харесваме различни неща. Тогава няма нищо лошо в това всеки да следва своя път и да прави това, което му харесва. Да бъдете заедно има смисъл само, ако и двамата сте щастливи. Щипко, ти искаш ли Щипчица да се върне в стария ви дом, дори да мечтае да е тук? Щипчице, ти искаш ли Щипко да остане тук, дори да копнее да заживее отново при старите ви приятели и малкото бебе? Ако наистина се обичате, не искате ли да видите другия щастлив?
Щипко и Щипчица се спогледали. Наистина, любовта им един към друг била неизмерима, но всеки искал да живее живота си на различно място, с различни приятели. Двамата се прегърнали силно и се сбогували. Щипко се върнал в дома на Амелия, а Щипчица останала при балерината. И всеки следобед двамата излизали на двата отсрещни балкона и усмихнати си махали. Радостта им била огромна, не само защото всеки живеел там, където искал, а и защото всеки знаел, че другият е щастлив там, където е.
29.03.2020г.
гр.Сопот
автор: Събина Брайчева
снимка и вдъхновение за приказката – „Младоженци, на @her.name.is.roxy